Интертекстуалността и писането на социални изследвания
Никола Фокс, 18.09.2003


"Intertextuality and the Writing of Social Research" by Nicholas Fox
Electronic Journal of Sociology (1995); ISSN: 1176 7323
© Copyright 1995 Electronic Journal of Sociology

Статията е преведена и публикувана със съгласието на автора.
Превод: доц. Иван Евтимов

Тази статия изследва постмодерния подход към писането на изследвания. По точно, аз се интересувам от възможностите, които наблягането върху интертекстуалността предлагат в производството на социален текст.

Интертекстуалността е процес, при който един текст играе върху друг текст. Интертекстуалността е начините, по които текстовете се отнасят безкрайно към елементите си, които са в света на културната продукция (Barthes, 1977). Интертекстуалността е черта на всеки текст. Аз ще предположа тук, че това е подходът, който съзнателно разширява и набляга на интертекстуалността, който допринася за препрочитането на взаимоотношенията между писателя и читателя, между изследваните и изледователите, между студентите и преподавателите, между теоретиците и практиците. Ще предположа, че интертекстуалността може да демонстрира ограниченията на дискурса, но също да бъде стратегия, чрез която е възможно да се предизвика дискурс - да разкрие възможността той да стане друг. (Bogue, 1989, Curt, 1994).

Концепцията за интертекстуалността е артикулирана от постструктуралистката перспектива за езика и знанието (Game, 1991:18). Постомодерният анализ оспори онтологическия статус на модерните претенции за познаваемостта на света. Наистина, когато постмодерният подход бъде приложен към социалната теория, привилегията, за която претендира модерният дискурс, изчезва. (Atkinson, 1990; Bauman, 1988; Butler, 1990, Fox, 1983b, Game, 1991; Rosenau, 1992; Silverman, 1987; Stanley and Morgan, 1993; Tyler, 1986). В рамките на постмодерната социална теория, интересът към писането и интертекстуалността отхвърля разделението между "реалността" и представянето. (Stanley and Morgan, 1993;3) Всички текстове, според този възглед са фабрикувани и като такива могат да бъдат предмет на деконструктивно пренаписване и препрочитане. Текстовете от социалните науки, както всички други текстове, могат да бъдат четени и препрочитани не като представители на социалния свят, но като спорни претенции да говорят истината за света, съставени при играта на социална дисциплина. Изследователските текстове в социалните науки стават наративи, за които Maines (1993;17) писа:

    "...социологическият феномен може да бъде видян като изцяло съставен от истории, а социологическите работи като наративи."

Преди да посочим някои от пътищата, чрез които интертекстуалността може да допринесе за написването на социалните изследвания, искам да ситуирам интертекстуалността по-точно в контекста на някои постструктурални и постмодернистки позиции на знанието, властта и съпротивата. Тези позиции не се търсят като легитимиране на интертекстуалния подход, а само предлагат полезен теоретичен контекст за дискусии.

Дерида: интертекст и различие

Първо, искам да се спра на анализа на Дерида за различието. Накратко различието се отнася до фундаменталната нерешителност, която присъства в езика и в неговото продължаващо разграничаване на значенията (Derrida:65). Различието е неизбежно, щом веднъж се влезе в езика или в друга символична система за представяне, в която означаващото (дума, знак) не се отнася към означаваното (реалността), а само до други означаващи. Когато някой се опитва да представи реалността, той открива, че опита се изплъзва от улавяне. Ние се занимаваме не с реалността, а с едно приближение, което колкото се опитваме да направим по-истинско, толкова повече се различава и е невъзстановимо (Finlay, 1898).

Теорията за различието дава на Дерида основа за критика на логоцентризма. Дерида твърди (1976), че претенцията да достигнеш логоса, неопосредственото знание за света, е една черта на всеки дискурс, който иска да обясни света, да бъде философски, религиозен или научен. Такава претенция - да имаш път към такова неопосредствено знание, да твърдиш че си способен да говориш истината за нещо или за другите - е основа за всяка власт и автентичност. Такива претенции водят до привилегироване на едни аспекти от света за сметка на други. Така, в модерния период социалните и хуманитарни науки спечелват легитимация (не и неоспорима) чрез своята особена претенция да познават реалността. Но този логоцентризъм е начинът, по който част от социалните науки работят - чрез отхвърляне или затваряне в скоби на други конкуриращи се претенции, като например тази за интертекстуалността.

Въвеждането и признаването на интертекста е явна критика на социологическия логоцентризъм. Като такава, тя оспорва привилегията на социологията да говори авторитетно за социалното. Както писа Гейм (Game 1991:18) социологическа фикция е, че социологията не е фикция.

Аз обаче ще предположа, че в същото време този анализ разкрива възможности за социалната теория, която повече не е обзета от усилието да получи ясно знание за света чрез човешкото наблюдение. (Flax, 1990, Hutcheon, 1989). Ако няма привилегирован дискурс, социлните теории могат да използват текста много по-широко, за да допринесат в производството на социалното. Наличието на ново богатство от "данни" за социалното, фабрикувани чрез интертекстуалността дава възможност за безкрайни комбинации от различия и игри на текста с текста.

Фуко: интертекст в генеалогията

Фундаменталното различие между традиционния исторически подход и генеалогичния метод, развит в работите на Фуко (1976, 1979, 1984) и основан на експлоатацията на генеалогията на морала от Ничше е, че докато историческият подход набляга на последователността и логиката на събитията в понятията за причина и следствие, генеологията открива непоследователността, както и писането и пренаписването на света в дискурса. Такава генеалогия е основана на интертекстуалността, която описахме. Насилието на дискурса, който играе своята игра на власт като твърди, че може да познае света, е основна тема на генеалогичния метод. Рационалността за генеалогията не е повече сила в еволюцията на знанието. По-скоро знанието се фабрикува чрез непрестанната борба за власт кой и как да описва социалното. Медицината, психиатрията, сексуалната терапия и другите близки дисциплини конструират индивидите по начин, който заменя по-ранните версии, не поради рационални причини, а поради стратегическите цели, свързани с властта и контрола.

Генеалогичният текст не претендира за собствени привилегии. Те са последното в поредицата от сметки, които си прави субекта. Тази рефлективност, която за модерниста означава проклятието на релативизма, набляга на интертекстуалния характер на генеалогията. Генеалогията не ни дава истината за това как един дискурс заменя друг. Тя не е способна да разпознае логиката (или нейното остътствие), чрез която става възможно да се говори за света по даден начин в дадено време и място.

Генеалогията е метод на интертекстуално изследване, което се проваля (но не изпитва страдание от такъв провал) в обяснението на прогреса на идеите. Затова пък, тя предлага поглед отвътре в технологията на власт-зание, за която ни информира дискурсът. Тя ни дава разбиране с какво си играем, когато изследваме текстовете по медицина, по образование или по индустриална организация. Генеалогията е фундаментално интертекстуална. Видян в тази светлина, ясно е колко радикален е постиндустриалния метод на Фуко и колко голямо е предизвикателството, отправено към модернистката социална теория.

Но човек се изненадва, когато чете генеалогии. Авторите им избират текстове, които продължават да привилегироват даден вид текстове, обикновено такива, които притежават някаква авторитарност или представителност, които са били публикувани или са академични или официални. Такива генеалогични работи възможно е да документират и дискурси, които не са успели да станат известни, но все още се мислят, пишат или сънуват като отхвърлящи модернистката привилегия на един вид текст над друг.

Кихос: писане, великодушие и интертекст

Генеалгията, която документира дискурсите, които я правят, документира начините, по които силата и властта фабрикуват реалността, но рядко съпротивата срещу властта. В тази секция, а и в следващите, аз искам да разгледам по-отблизо политическия потенциал на интертекстуалността като си послужа с работите на феминистката постструктуралистка Хелен Кихос (1960; 1990), която набляга на значението на писането като съпротива.

В позицията на Кихос за феминисткото писане (ecriture femine) отношението към интертекстуалността е ясно. Ecriture femine е писателска практика, която се отнася към откритостта на текстовете. Тя набляга на тяхната множественост, за разлика от затвореността и "невокалността" (Game, 1991:80) на другите подходи и като такава е тясно свързана с концепцията на Дерида за различието. Ecriture femine e стремеж да се раздвижат опозициите, да се деконструира самият текст.

Политиката на съпротива в еcriture femine се основава на това, че не става въпрос само за писане, а за "писане от тялото", което е мястото на съпротивата спрямо който и да е дискурс.

"Пишейки самата себе си, жената ще се върне към тялото си, което е било конфискувано от самата нея, което е било превърнато в чужденец на самата нея...Да цензурираш тялото означава да цензурираш дишането и говоренето в едно и също време...Да пишем.

Един акт, който не само реализира децензурираните отношения на жената с нейното тяло, с нейната женска същност, но й дава достъп до нейната първична сила. Писането ще й върне нейните неща, нейните удоволствия, нейните органи, прекрасните територии на нейното тяло, досега запечатани, ще я изпрати надалеч, чрез значенията на това изследване, чрез тази работа на анализа и илюминацията, чрез еманципацията от този прекрасен текст, какъвто е самата тя, тя бързо ще се научи да говори." (Cixous 1990; 3201).

Феминисткият текст може по общо да бъде определен като окуражаващ играта с текстуалността, който деконструира нашите претенции за достоверност и автентичност. Феминистките текстове не са произведения само на жените (Moi, 1985:108) и в това отношение Кихос пише:

"Аз пиша жена. Жената трябва да пише жената. А мъжът, мъжа. Той е, който трябва да види къде е неговата мъжественост и неговата женственост. Това ще ни покаже дали мъжът е отворил своите очи и вижда ясно себе си."

Ще предположа, че това което се представя от Кихос като еcriture femine имплицитно се отнася към интертекстуалността - към играта на текста като деконструиращ друг текст и на свой ред разграничен и препрочетен. Кихос навсякъде прави разграничение между "подарък-отношенията", основани на великодушието и "собственост-отношенията", основани върху контрола и притежанието. Феминистките текстове се отнасят до първата категория, предлагайки не идентичност и повторение, но доверие, любов, утвърждаване и великодушие на духа. Те предизвикват такива "мъжки" категории като собствеността и правилността (property and propriety) и могат да "разклатят рамките на институциите"..."донасяйки истината със смях". (Kiхous, 1990;326).

Феминистките политики на съпротивата са в съзвучие с поструктуралисткото разбиране на различието. Но философиите на съпротивата, включително и марксизма, и модернисткият феминизъм, строят своята логика на съпротивата върху идентичността (класова или полова), докато работата с текста, интертекстуалността е празнуване на различието и възможност нещата да се видят по друг начин. Такива политики на различието отиват по-далеч от феминизма и разкриват потенциал за съпротивителен дискурс, за знание и власт чрез интертекстуалните практики. В писаните социални изследвания те заместват обективността с интердетерминираност и търсенето на контрол и затвореност със щедрост и откритост.

Делюз и Гуатари: съпротива и интертекстуалност

Концепцията за женския, отворен, благороден текст, който може да бъде средство за съпротива, а не само да описва дискурса, резонира в работите на Делюз и Гуатари (Deluze and Guattari, 19; 1988).

Тези писатели разглеждат човешката субективност като надраскана върху една философска плоскост, която те наричат тяло без органи (BwO). Заедно с Фуко те виждат тази повърхност като "изцяло гравирана от историята" (т.е. от дискурса на социалното). За тях BwO може да бъде "лишено от територия" чрез това, което те наричат положително желание и субективността може да стане номадска, ако само за момент е улеснена от дискурс, способен да я направи друга.

Моето прочитане на тази трудна и проблематична концепция за положителното желание, се фокусира върху интереса на Делюз и Гуатари върху възможността едно човешко същество, в което е инвестирано грижа, любов, доверие, в което е инвестирано, независимо дали това е материално, емоционално или духовно, да стане друга личност, да се освободи или еманципира от дискурса на контрола и господството. Разбрано по този начин, лишаването от територия може да бъда разглеждано като подарък-отношенията на Кихос - едно освобождаване, едно откриване към нови възможности на мислене и действия. За разлика от дискурса на социалното, което създава идентичност и повторение, позитивното желание изстрелва "тялото без органи" извън субективността, която е написана върху повърхността от социалното. За момент субективността е освободена от "тялото без органи", става номадска и друга. После се връща към тялото, но вече в друга конфигурация, доколкото процеса на означаване създава нови записи върху "тялото без органи". Понякога "лишаването от територия" може да придвижи личността на ново плато, да я направи "радикално друга" субективност.

Искам да предположа, че интертекстуалността, разбрана в по-широк смисъл, е в сърцевината на "лишаването от територия" и в освобождаването на субекта. Книгата на Делюз и Гуатари "Хилядите плата" (1988) признава значението на интертекста. Това е книга написана като "ризома", постигаща мултиплицитност, отказваща да следва отделна верига от значения. Както те пишат:

"Ние наричаме плато всяка множественост, свързана с други множествености, по начина по който образуват ризома. Ние пишем тази книга като ризома. Тя е композирана от плата...Всяко плато може да се чете, започвайки откъдето си искате и то ще бъде свързано с всички останали.

Може би те целят да упражнят достатъчно много интензивност върху тялото без органи на читателя така, че да стане възможна една нова връзка, да бъде достигнато ново плато, така че читателят да каже "Значи такава била работата..." (Това е секретът на всяка хубава книга).

Кигата на Делюз и Гуатари също е едно експлицитно подбудителство към писане:

    "...лей потока на детериторизация. Последвай растенията. Започни с премахаване на ограниченията на първата линия. Виж я като кръгове на пресичане около успешните сингулярности. После виж дали вътре в линията няма нови кръгове, съединяващи се кръгове, образували се сами по себе си, с нови пресечни точки, показващи посоките за ново излизане от ограниченията. Напиши формата на ризомата, увеличи своята територия чрез детериторизацията, разшири линията на полета до точката, където той става абстрактна машина за покриване на цялата плоскост на съвпаденията."

Четенето като основание за интертекстуална практика при Делюз и Гуатари е изповядано чрез една фундаментална (може би биологична) представа за положителното желание. Но те също показват, че интертекстуалността не е само сухо академично или интелектуално изискване, отнасящо се до властта на писалката. По-скоро писането е начин да станеш друг и интертекстуалността е вътрешна игра със всички видове текстове - не само писаните, но до цялата гама от значещи дейности, в които човек се ангажира и които могат да се кнституират във взаимоотношенията на ПОДАРЪКА и които могат да се определят като любов и различие - двете сили на освобождението.

Социалната теория и интертекстуалната практика

И така, аз писах (интертекстуално) относно различните постмодерни автори, за да изследвам интертекстуалността и нейните връзки със социалното и със съпротивата. Дерида излага позицията, от която може да се изследва автентичността, авторитета и авторитаризма, докато генеалогията на Фуко документира променящите се автентичности. Кихос, Делюз и Гуатари от различни теоретически позиции изследват оформянето на индивида от социалното и начините, чрез които тази оформеност може да бъде извадена от контрол и индивидът да бъде тласнат към съпротива и да стане друг.

Сега искам да се върна към въпроса - какво значение имат тези аспекти на интертекстуалността за писането на социални изследвания. Много социални учени (а може би и тези от природните науки, не зная) имат опит само в интерпретирането на данните от техните изследвания или с теоретични разсъждения по време на писането на изследоватлските си текстове. Подобно, много от нас знаят как да фабрикуват автентично представяне или реферат на своите работи за научните списания. (Използвам термина автентичен в постмодерен смисъл като достоверен, убедителен и вътрешно кохерентен). Етнометодологистите могат да нарекат това "да правиш нещо за публикуване".

Постмодерното писане започва с разопаковането на тези фабрикации.

Ашмор, Милки и Пинч (1989) ни дават един интересен анализ на работите по здравна икономика, която в същото време е рефлексивна по отношение на собствения си текст в рамките на социологията на науката. Извадки от пресата, разглеждащи етиката на медицинска програма, са подложени на икономически анализ, което е последвано от измислени коментари на пресата за работата на авторите. Навсякъде из текста различни икономически, социологически и правни текстове са поставени един до друг.

Ашмор и колектив (Ashmore et al. 1989) създават стратегия за въвеждане на "коментатор", който влиза в диалог с авторите. Тази стратегия, позволяваща разширяването на интертекстуалността, се използва също от Мълкей (Mulkay 1985). В допълнение той включва "едноактна пиеса" като част от обясненията. Курт (Curt 1994) използва "интерпретатор" като един "друг глас", който въвежда фрагменти в линеарния текст. Работите та Курт наблягат на факта, че авторовият процес е по рождение корпоративен: "Берил К. Курт е псевдоним на група от писатели. Самият Берил се появява в текста като един друг дисонантен глас. Тейлър (Tyler 1986:125) постулира постмодерната етнография така:"...корпоративно развитият текст във фрагменти от дискурси възбужда и в читателя, и в автора неочаквана фантазия за един възможен свят и провокира една естетическа интеграция на реалността със здравия разум, което оказва терапевтичен ефект."

Други автори, които са рефлектирали върху производството на социологически текстове, включително Аткинсон (Atkinson 1990) извършват деконструкция на етнографски текстове и разкрива интертекстуалността в рапортите, както и в усилията, полагани от тези автори, с цел да затъмнят социалната си продукция. Аткинсон (1990:106) посочва наративния елемент в някои от тези работи и демонстрира как този елемент е стратегема за производство на автентичност. Мейнс (Maines 1993) вижда в наратива възможност за социологията да изследва широка гама от текстове при изследванията. Последователното събиране на автобиографични статии от списанието по социология идентифицира историите, разказвани за хората и от самите хора за себе си като ценен източник на изследователски данни за социологията (виж работите на Aldridge, Cotterill and Letherby, Davies, Erben and Stanley - all 1993).

Много е трудно за модернистката социология да преглътне, че всичко е само истории. Но това е урокът от интертекстуалността, особено за този, който иска да придвижи социалните изслевания към съпротивата и осовобождението, така както ги разисквахме по-горе. За да завърша тази дискусия и да покажа възможностите за самосъзнателна интертекстуалност, ще предложа кратък откъс от мой текст, за да покажа как интертекстуалността в социалната теория за писането може да задълбочи и разшири опита за феномена, за който се пише.

Тази илюстрация може да помогне на читателя за един по открит подход към писаните изследвания и той да рефлектира върху различните перспективи, за които стана дума в първата част на статията и особено върху съпротивата и върху потребността от доверието на изследователската общност към такива текстове.

Изследвайки хирургията: към ангажиране

През късната 1980 аз предприех етнографско изследване на хирургията в редица английски болници. По късно то беше публикувано като отделна монография (Fox. 1992) и аз продължих да го развивам в различни форми като част от моите усилия да изследвам постмодерната социална теория. (Fox. 1991; 1993а; 1993b). Рефлектирайки върху това изследване в продължение на няколко години, аз си мисля, че по-голямо богатство може да се постигне в този вид писания чрез изследване на играта на множество текстове в допълнение към първичния етнографски доклад, който аз оригинално съм произвел, в усилията си да опиша събитията в "операционния театър" или в хирургическия свят.

Първият текст в това упражнение по интертекстулност са бележките ми от "полето", които съставиха основата на етнографския ми доклад. Например, тук е един откъс, документиращ дискусия за организацията на хирургическия план.

    "10.30 сутринта. Има някакво забавяне с пациентите. Сестрата анестезиолог:"Хирурзите ортопедисти вършат нещата в последната минута и никога не са организирани както трябва." Изследователят:"Защо става така?" А.Н."Те не комуникират. Навярно защото повечето от тях са чужденци, те просто не се разбират помежду си." Забавянето продължава. Регистраторът е изпратен да търси пациент, който не може да бъде намерен и накрая е открит в едно от отделенията. Между другото още един пациент е добавен в плана за операции - 16 годишно момче, жертва на катастрофа, опериран преди седмица, на когото днес трябва да махнат конците. Но той не е изпратен от лекуващия му доктор, не е попълнил формуляр и не се знае може ли да му се направи пълна упойка. Регистраторът и хирургът са с лошо настроение. Регистраторът е пратен до отделението на момчето за да оправи нещата. Петнадесет минути по-късно регистраторът се връща. Регистраторът: "Той се е съгласил. Анестезиологът твърди, че трябва да е на 18 г. за да има право да решава за пълната упойка, но момчето вече е подписало. Освен това, баща му също се върти наоколо и ако трябва той ще подпише". 11.20 преди обяд. Пристига първият пациент и не желае пълна упойка, защото предишният път му станало зле след упойката. Накрая той е убеден от хирурга да влезе в анестезиологията." (Fox. 1992:378)

Откъси като този оформят "официалния" текст, в който правя опит да представя какво съм възприел като онази част от социалния свят, наречена "да правиш хирургия". Методологически текстът е основан върху представянето на наблюдението, направено на полето. Необходимо е да се отбележи, че взаимоотношенията между наблюдателя и неговия отчет като резултат от интерпретативна и представителна работа водят до нищо повече освен до една изскуствена фикция. (Виж критиците на отношението между социалното и изследователските отчети - Atkinson, 1990; Tyler, 1986). Но когато писах тези бележки, аз прочетох и множество текстове, които имаха отношение към феномена.

Някои, като работите на Натц (Katz, 1984) и Андерсон (Amderson, 1981) бяха етнографски, но аз четох и фантастики, и филмирания роман на Колин Дъглас "Разказите на портиера", свързани с темата. Тук давам откъс от една друга книга на Дъглас "Кървенето идва първо".

    "Сестрата държеше раменете на мис Уорендер докато Камбел сграбчи китката й с две ръце, натисна я надолу и я дръпна. Чу се неприятен скърцащ звук, когато краищата на фрактурата дойдоха едно до друго. След това той бинтова китката отдолу и отгоре, позволявайки долния фрагмент на счупената кост да се намести внимателно обратно на мястото си или поне там, където той считаше, че е правилното място. Имаше мека тъкан около фрактурата, която не позволяваше да се оцени какъв е резултатът от усилията, но като цяло се получи една по-добре изглеждаща китка от това, което беше преди малко. Вдлъбнатината и издутината бяха изчезнали и ако отначало китката приличаше на старомодна вилица, сега приликата беше много по-малка. "Това е" каза Камбел "задръжте така сестра, докато сложим шината." Сестрата плъзна ръцете си по рамото на жената, за да държи бинтованата китка. Анестезиологът, който държеше маската върху лицето на пациентката с едната ръка, а с пръстите на другата следеше пулса й, започна да гледа объркано. (Douglas, 1970, 89).

Пациентката в романа получава сърдечен удар и умира на операционната маса, въпреки че е дошла за не особено сложна процедура. Такива разкази (както и по-късното му филмиране) парадоксално ме връщат към реалността на хирургията - кръвта, мириса на операционната зала, трагедията на онези случаи, които свършват лошо. Писателските истории съдържат елементи, които не е необходимо да присъстват в етнографското наблюдение на реалността. Много от тези елементи, които произвеждат една част от социалното, наречено хирургия, се губят при официалния доклад. Например, текстът на Дъглас ми напомни да не пренебрегвам несигурността, съществуваща при операциите и непредсказуемостта на отговора на пациента спрямо хирургическата интервенция. Такива напомняния са контрааргумент на стандартния анализ, който се занимава с властовата небалансираност и липсата на контрол в такива хаотични организации като медицината.

Така и други елементи се появяват или отхвърлят. Да погледнем третия текст, който отсъства от изследването. Това са мои записки от полето, които документират емоциите и мислите ми по време на полевата работа, в които рефлектира опитът ми към стресиращи случаи или моето възприемане по времето, когато съм наблюдател.

Предлагам един епизод (непубликуван досега) отнасящ се до една неврохирургическа операция.

    "След фиаското ми преди два дни, убеден съм, че всички знаят кой съм. Неврохиургическият театър има твърде различен вид в сравнение с другите и изглежда изолиран от останалата болница.

    Случаят, който последва наистина ме разтърси. Това беше момче на 10 години с тумор в главата и рана в гърба. То крещеше от болка. Бяха го набили, за да го качат в линейката, с която са го докарали от детската болница. Това беше наистина ужасно и аз се разхождах из стаята докато то не изпадна в безсъзнание. Това е първата операция на дете, която виждам и тя ме накара да разбера през какви ужаси преминават хората по време на една операция. Не мога да продължа да пиша и не съм сигурен, че ще включа този епизод в доклада си."

И наистина този случай не беше включен.

Предполагам, че четенето на тези различни текстове заедно допринася за по-богато изследване на даден социален аспект. Много други текстове могат да бъдат въведени и процесът на интертекстуалното четене практически никога да не завърши. Но в случая какво би могло да се направи чрез играта с тези три текста? Първото е да се направи нещо в термините на предизвикателството хирургията да стане достъпна за писане и четене. Но също в тези текстове аз мога да видя желанието ми да произведа обективна информация за моята неспособоност да се справя с някои емоционални аспекти на операцията, подтискането или изключването от изследването на проблема как хирургическият екип се справя с тези аспекти, както и нуждата да се изследва начинъш, по който екипът се ангажира със своите пациенти. Трите текста са "удобни" за производство и те на свой ред пораждат нови текстове (например този). Потенциалът на писателя или на читателя е във възможността винаги да прочете нов текст или да го прочете по нов начин. Този текст е част от изказване направено на конференция на Британската социологическа асоциация и освен това имам изказването си записано на магнетофон. Аз използвах текста, за да въведа аудиторията в една по-широка тема за подтискането на емоционалното в моя живот - нещо, с което се бях сблъскал тогава - и да направя изсказване на тази тема.

Винаги може да има друг текст.

Заключителни рефлексии

Искам да завърша тази статия с някои кратки обобщения върху приложението в социалната теория на едни много по-широки и по-еклективни и разнообразни текстове в усилията ни да прочетем и напишем социалното. Мога да обобщя, че:

  1. Интертекстуалните подходи премахват разграничението между изследователя и изследвания, доколкото самият изследовател става част от социалното, което се изследва. Приносът на социалната теория във производството на социалното, която веднага проявява претенции безпристрастно да описва и обяснява, трябва да бъде признат. Но разграничаването между професионалния и личния отговор в тази теория се премълчава. Изследователят в действителност може да се окаже в ситуация, когато не е ясно дали отношенията му със социалните субекти са изследване или терапия. (Darbyshire, 1991)

  2. Социалният теоретик трябва да приеме една етична и политическа позиция, която да структурира наговия ангажимент със социалното.

    Приемането на интертекстуалността е приемане и на различието и възможността да станеш друг. Политиките на интертекстуалността и постмодерното са радикални и се занимават със съпротивата и промяната.

  3. Значимостта на писаното изследване се променя в зависимост дали искате да представите нещо или да убеждавате, дали искате да рефлектирате върху отношенията между текстовете или търсите възможности за детериториализация.

    Социалният теоретик може да избере фиктивен пол, когато предполага, че това му дава по-голям потенциал да поставя под въпрос дискурсите на социалното. В други случаи, текстовете във формата на социална практика (образование, лечение, протест, каране, молене и т.н.) могат да бъдат избрани в тесния смисъл на написаното. Но каквото и да се избере, със самия избор текстът става субект и обект на социалната теория.

Библиография

  • Aldridge, J. (1993). "The Textual Disembodiment Of Knowledge In Research Account Writing". Sociology, 27: 53-66.
  • Ashmore, M., Mulkay, M., and Pinch, T. (1989). Health And Efficiency. Buckingham:Open University Press.
  • Atkinson, P. (1981). The Clinical Experience. London: Gower.
  • Atkinson, P. (1990). The Ethnographic Imagination. London: Routledge.
  • Barthes, R. (1977). ImageMusicText. Glasgow: CollinsFontana.
  • Bauman, Z. (1988). "Is There a Postmodern Sociology?" Theory, Culture & Society, 5: 217-37.
  • Bogue, R. (1989). Deleuze and Guattari. London: Routledge.
  • Butler, J. (1990). Gender Trouble. London: Routledge.
  • Cixous, H. (1986). "Sorties" in Cixous and Clement (Eds). The Newly Born Woman. Manchester: Manchester University Press.
  • Cixous, H. (1990). "The Laugh Of The Medusa" in Walder, R. (Ed.) Literature In The Modern World. Oxford: Oxford University Press.
  • Cotterill, P and Letherby, G. (1993). "Weaving Stories: Personal Auto/Biographies in Feminist Research". Sociology, 27: 67-80.
  • Curt, B. (1994). Textuality And Tectonics: Troubling Social and Psychological Science. Buckingham: Open University Press.
  • Darbyshire, P (1991). "Nursing Reflections". Nursing Times,87: 27-8
  • Davies, M.L. (1993). "Healing Sylvia: Accounting for the Textual 'Discovery' of Unconscious Knowledge". Sociology, 27: 110-120.
  • Deleuze, G. and Guattari, F. (1984). AntiOedipus: Capitalism and Schizophrenia. London: Athlone.
  • Deleuze, G. and Guattari, F. (1988). A Thousand Plateaus. London: Athlone.
  • Derrida, J. (1976). Of Grammatology. Baltimore: John Hopkins.
  • Douglas, C (1979). Bleeders Come First. London: Canongate.
  • Erben, M. (1993). "The Problem of Other Lives: Social Perspectives On Written Biographies." Sociology, 27: 15-26.
  • Flax, J. (1990). Thinking Fragments. Berkeley: University of California Press.
  • Finlay, M. (1989). "Postmodernizing Psychoanalysis". Free Associations,16: 43-80.
  • Foucault, M. (1976). Birth Of The Clinic. London: Tavistock.
  • Foucault, M. (1979). Discipline And Punish. Harmondsworth: Penguin.
  • Foucault, M. (1984). The History of Sexuality, Part 1. Harmondsworth: Penguin.
  • Fox, N.J. (1991). "Postmodernism, Rationality and the Evaluation Of Health Care". Sociological Review, 39: 709-744.
  • Fox, N.J. (1992). The Social Meaning of Surgery. Buckingham: Open University Press.
  • Fox, N.J. (1993a). "Discourse, Organisation and the Surgical Ward Round". Sociology of Health & Illness,15: 16-42.
  • Fox, N.J. (1993b). Postmodernism, Sociology and Health. Buckingham: Open University Press.
  • Game, A. (1991). Undoing the Social. Buckinghan: Open University Press.
  • Hutcheon, L. (1989). The Politics of Postmodernism. London: Routledge.
  • Katz, P. (1984). "Ritual in the Operating Room". Ethnology, 20: 335-350.
  • Lash, S. (1991). "Genealogy and the Body: Foucault/Deleuze/Nietzsche". in Featherstone, Hepworth, and Turner (Eds.) The Body. London: Sage.
  • Lemert, C. (1992). "General Social Theory, Irony, Postmodernism" in Seidman and Wagner. Postmodernism and Social Theory. Oxford: Blackwell.
  • Maines D.R. (1993). "Narrative's Moment and Sociology's Phenomena: Towards a Narrative Sociology". Sociological Quarterly, 34: 17-38.
  • Massumi, B. (1992). A User's Guide to Capitalism and Schizophrenia. Cambridge, Mass: MIT Press.
  • Moi, T. (1985). Sexual Textual Politics. London: Methuen.
  • Mulkay, M. (1985). The Word and the World. London: George Allen and Unwin.
  • Rosenau, P.M. (1992). PostModernism and the Social Sciences. Princeton: Princeton University Press.
  • Silverman, H. (1987). Inscriptions. London: Routledge.
  • Stanley, L. (1993). "On Auto/Biography in Sociology". Sociology,27: 41-52.
  • Stanley, L. and Morgan, D. (1993). "Editorial Introduction". Sociology,27: 14.
  • Tyler, S.A. (1986). "Postmodern Ethnography" in Clifford, J. and Marcus, G.E. (Eds.) Writing Culture: The Poetics and Politics of Ethnography. Berkeley: University of California Press.
  • White, S. (1991). Political Theory and Postmodernism. Cambridge: Cambridge University Press.

(C) 1999-2017 VS Corporation Ltd. | ТЕМИ | РЕЗУЛТАТИ | БИБЛИОТЕКА | АБОНАМЕНТ | ^ |
Информацията на този сайт е защитена от Закона за авторското право и сродните му права. Разпространяването й под каквато и да е форма, с каквато и да е цел и в каквато и да е медия, носител или компютърна среда може да стане само с предварителното съгласие на екипа.